За образованието и възпитанието или обратно, или нещо като - “кое е първично - яйцето или кокошката” или обратно. Откровено… и актуално.
За генезиса на т.н. “детска престъпност”, “функционална неграмотност”, незнаенето на елементарни неща по история, например, психози, мании... Примери колкото щеш. Да поставим директно въпроса - каква е отговорността или отношенето на училището и семейството към образованието и възпитанието на децата. Свързани ли са по някакъв начин или пък едното е само за учители, другото само за родители и прехвърляне на отговорности. Днес образованието и възпитанието на децата ни е игра на пинг-понг, където ролята на подхвърляната топката играе детето.
Правим се, че не знаем, че процесът е взаимен - с основна роля на семейството, където са много важни първите 7 години, та до пълнолетие, че и по-нагоре. И от страна на училището, чиято основна роля е обучението и от тук възпитанието на децата, та чак докато завършат.
Повече от четвърт век, още от избухването на демокрацията, правим образователна реформа, по същия начин здарвна, съдебна и т.н. Съсредоточаваме се върху образователната ...
С просто око се вижда, че между семейството и училището трябва да има, ще употребим клишето, “неразривна” връзка. Училището трябва да има поглед върху семейната среда, в която се отглежда и възпитава детето, а семейството трябва да има ясен поглед върху това на какво учат детето му в училище и какво се случва с него там, извън семейството му. Родителят трябва да е научил къде и кога го наобикалят педофили, наркодилъри - около училището или в интернет, в кои кюшета и с кого се учи да пуши и др. и да каже, където трябва. Учителите трябва да знаят същото, и още нещо много важно - подробности от битуването на детето в семейната среда и да ги споделят, където трябва. И от тук - ще се знае кой е загрижен, кой си върши работата, кой бяга от отговорност или се прави, че не забелязва нищо и т.н.
Чувала съм учители да говорят, че не могат да отговарят и за възпитанието на учениците. Това било грижа на родителите. Разбира се, че е грижа и на родителите! За своя провал, обаче, те винят училището - видите ли детето ми е изпуснато, защото в училище не го възпитават... А каква е ролята на учителя освен да преподава?! Да наблюдава отстрани как насилието и агресията сред децата расте и пред очите му се бият до смърт?! Не! Истината е, че на него му липсва професионализъм да овладее учениците, да ги накара да се заслушат в това, което им преподава. Няма друг вариант! Остава варианта с ритник да изгони насилника от час, което вече го видяхме. Да се бие с ученика. И това го видяхме. Нестандартно решение, но все пак решение. Но при всяко положение - пълна безпомощност и провал като педагог.
Абсурдно е да се отделя възпитанието от образованието. Като обучаваш ти и възпитаваш. И в това се състои педагогическото майсторство - да съчетаеш и двете. Никой не иска от педагога да е пазвантин. Работата в клас е доведена до абсурд. На ученици се позволява да тормозят и да пречат на останалите, които искат да учат. Стана ясно, че училището се интересува до известна степен за учениците до външната врата на училището. Което означава, че се е барикадирало в собствената си безпомощност.
Днес стана така, че да ходиш на училище е твърде опасно занимание. Побоищата, униженията, гаврата, насилието сред самите ученици вече никому не правят впечатление.
Ето в какво се изразява “наблюдаващата роля” на педагога и как се решава проблема с насилието и “ефикасната” връзка с родителите.
Лично наблюдение. Ръкопашен бой сред ученици от 7 клас в известно столично училище с 130 годишна история, в центъра на столицата. Гордее се с именитите си ученици отпреди повече от век. С това се привличат ученици да се записват в тяхното училище. Какво се случва обаче. Неорганизирани ученици през междучасието, потоци от класове се влачат с всичките си дрехи и чанти в различните кабинети. Стълкновения и хаос.
Кой е набит, посинен и унижен се решава след протест на някои родители пред училищното ръководство. Какво правят директорът на училището и класните ръководители? Организират седянка в директорския кабинет, където изправят разтревожените родители един срещу друг в унизителното положение да си крещят. Жалко и безсмислено. Кой крив и кой прав, обаче, не се установява. Виновниците не си получават заслуженото. Битите и побойниците стоят в коридора и чуват всичко.
Сред големия цирк, обаче, най-интересното се случва в ъгъла на кабинета, където са се маскирали директорът и няколко учители и “чинят сеир”. Без никаква намеса! Ама, никаква! Но затова пък колко е забавно, изключително забавно. Жълто от всякъде!
Какво, обаче, се случва вкъщи?! След като е работил цял ден и е попаднал в абсурдната ситуация в директорския кабинет - какъв ще бъде коментара на родителя в къщи? Ами, убийствен! И ще срине авторитетът на “педагозите” за миг. А какъв е резултатът и последствията от безсмисленото занимание?
Съвсем механично и без всякакво основание от това дете ще се иска да уважава учителите си. Е, как ще стане това! И още нещо - виновникът е останал ненаказан, може би, за пореден път, и започва да си мисли, че може да прави каквото си иска и ще му се размине!
В прав тeкст можем да отговорим на този въпрос - няма я така лелеяната от авторът на тези редове “неразривна “ връзка. Ама защо?!
Грижата за детето не се свършва с това то да бъде нахранено и облечено. Безработица, ниска работна заплата, ниска квалификация, нуждата да се работи на няколко места, измества изцяло вниманието на родителите от най-важното - да се интересува какво става с детето му, за какво мисли, какво го вълнува, какво иска, какво е отношението му към училището, как се чувства там, какво учи. И да упражнява контрол върху неготовото поведение, къде ходи, с кой се събира, какво прави извън училище.
Задава ли си някой въпроса от къде възникват тези опасни мании със селфита на екстремни снимки. На кого подражават децата с тях? На компютърните игри - на тази лъжа с фотошопирани снимки? Не знам... Създала се е, обаче, сериозна зависимост опасна колкото наркотиците. Нещо като “мога на ръба” плюс слободия и безобразия, равносилни на бягство от реалността. И си мисля, че всичко идва от това, че в живота им има огромна празнота от липса на стремежи, идеали, цели, които да гонят, алтернатива. И най-вече на контрол!!! Отвсякъде! И в тая игра никой не е невинен и освободен от отговорност! Защото да се самооубие едно дете за някаква тийнейджърска слава, размазано от влак, изпечено от волтова дъга, само за да се самоутвърди, или за единия адреналин … Тъпо! Но ужасно и смъртоносно! В буквален и преносен смисъл!
Смазващо, разтърсващо...
Наскоро едно международно изследване за тютюнопушенето сред децата показа, че българските момичета са на едно от челните места по пушене на цигари...
Тревожна новина по медиите - 14 годишно момче пребито до смърт, защото носело фланелка на футболен отбор на територията на фенове на друг футболен отбор с друг цвят на фланелката.
Само за статистиката. Докато разсъждавам по темата излезе новината, че 16 годишен ученик от училището по туризъм е нахлул в учителската стая и се нахвърлил с крясъци и ритници върху учителката си по право и етика в присъствието на учители. Заради двойка ...
И още една новина излезе в същото време. Познайте защо ви я съобщавам. Като че ли за да ме опровергае и да вдъхне надежда - днес в деня на равноденствието млади хора отбелязват древно тракийски култ, посветен на Властелина на живота слънцето и го възвръщат като празник. Обредите ще се извършват при светилището на тракийската богиня Кибела край Ямбол.
Тръгнали сме да търсим анализатори, психолози, оракули, баячи и стари бабички…
Аз деля родителското съсловие на две групи. Ще избегна нюансите.
Първата група - родители, които знаят защо създават деца - с пълната отговорност да ги отгледат, възпитат и образоват с грижа за тяхното бъдеще!
Втората група - точно обратно на първата.
Дали мотивира това - държавата да ти плаща, за да получиш елементарно образование, да се ограмотиш. Реалистично ли е това? Като отчитам какво става около нас… Не е ли това отстъпление и признание за безсилие...
Мотивирането за образование би трябвало да се корени в семейната среда, идеали, интелигентност, стремеж за лична реализация и успех в избрана от теб посока.
Мисля, че мотивът за образование би трябвало да бъде дълбоко личностен. Плюс наличието на обществен, национален идеал, който да отстояваме при всички обстоятелства, който да ни обединява като нация и за който, ако се наложи да жертваме живота си, както са правили нашите деди ...
Аз деля учителското съсловие на две групи. Ще избегна нюансите.
Първата група са учителите, които аз наричам “съвременните будители”. Има ги! Познавам такива! Те са тези, които отсяват “златните зрънца” сред учениците си и ни карат да се гордеем с тях и да вярваме в бъдещето и оцеляването на родината и обществото ни! Защото учителството е призвание, съдба, мисия! Да не забравяме, че трудът на българския учител не е оценен подобаващо!
Втората група - Има и други професии, където пък биха могли да бъдат полезни поне на себе си...
Очаквам вашите коментари, уважаеми читатели, за тези редове. Може би съм крайна. Поправете ме! Допълнете ме! Вашето мнение по темата е ценно и го очакваме с интерес. Наругайте ме! Кажете че не съм права, пристрастна, черногледа или откровена… Приемам всякакви мнения и отговорност…
Таня М. email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
