ЖУРНАЛ 1

Панахиди. Смутните да ме завземат ако нещо разбирам. Великото Преди и След не ме терзае като въпрос. В сметалото с топчета, където ни е отредено, да сме едно от тях, не от смъртта трябва да се страхуваме, а от това, че никога може да не започнем да живеем.
По-добре да сме албиноси лъвове, които според племето Шангаан в Южна Африка ще спасят света, там, до реката Тимбавати, пък било той и в нас. Или пък животът ни ще е традиционната къща на ирокезите-едно единствено помещение за всички:без класификации и категории. Всички, които срещаме, всеки слов, която изхвърляме от мисълта си, всяко действие или бездействие живеят в този дом-тотем. Заедно с нас, завинаги..
Ще си позволя да перефразирам Буда, когато го попитали дали е бог : „Аз съм някой, който се е събудил, докато другите още спите“. Всеки от нас може да се събуди и да не се плаши от счупения си живот, защото веднъж счупен, той е по-здрав. И неповторим в залепеното. Твърда кора на пресъхнал комат, който те спасява по време на чума и глад. Благодаря ви приятели за стъклените ви сандъци, пълни със семена, които носят надежда и посяват мечти в мен-вие ми показвате всяка милисекунда, че ключът, който търсех с години е ненужен-вратата винаги е била отворена…