ЖУРНАЛ 1

Те-не-риф-Е? Откъде да започна-от бучката в корема ми при летенето със самолет? Тя отиде да се срамува в ъгъла на утехата ми, че дори и да паднем, аз ще оживея. Разбира се, ако беше над надоблачните бели Алпи си мислех, че дори и да обожавам студа само с къси панталони в багажа мога да разчитам единствено на скалните кози да ме осиновят и да се превърна в Маугли, отгледана от рипави рогати. Когато най сетне отново се престраших да погледна през илюминатора видях Атланта океан и се успокоих-дори и да паднем, ще доплувам до острова, мамка му… Какво тук значат някакви си орки, по нашенския край-косатки… Мда… Хареса ли ми? В дамската си чанта имах няколко жокера, ендорфин и дребни каламбурим, които никога не вадя в точния момент. Извадих 50 на 50 от играта Стани окат! Покориме ме южния кактусов блян за дъжд, в толкова разновидности, че не сколасах да преброя бодлите и меките им цъфнали в пареща гама цветове. Единствените обитатели – гущерите, които ядат и сирене гауда при така създалите се обстоятелства. А, да, видях и два заека и се чудех какво ли ядат. Гущери?… Иначе попаднах в Слънчака, искрящ като глухарче, което на френски се нарича piss-en-lit /пикня/. Претърколих втория шок след летенето и диуретично направих анализ – ще го бъде това пътуване, та ако ще африканско да бъде/по тези ширини турско не върви/. Частта с Юга ще я пропусна, единственото ми утешение беше солената пудра захар по вълните на океана, зашеметените стаса делфини и китове, преследвани от жадни за сластно снимане катамарани, пълни с нас, вечно отегчените и неутолими за уж-найс-преживявания просто-смъртни. Втора част:срещата ми със Северо-запада, който за разлика от хюбрисния/надвенен и арогантен/Юго-изток ме покори. С България в него, с ботаническата си прилика, с налятото усещане да семейност и вятърен уют, с планинските скатове, облепени сякаш с листа от чай и борове в меки иглички. Малките на прима виста неугледни селца бяха вързали връзките на обувките на оцеляването си с тази държина, която им стига за да се грижат за безкрайните си плантации от банани… Крехко разбиране за съвършено равновесие.
Трета част: Тейде, вулкана. Огнедишащия, пустинния, заобиколен от своите чада-изплюти магмени лъжички, по размери вакли, по душа – мълчаливи. Говорих си с него, вярно със силен акцент и може ли той не разбра всичко, но се припознахме по едномерността на първичните си сенки. Разбира, наруших две – три правила, пресичах границите където ме заварваше нуждата, не чух испанска музика, отегчените от турисги испанци не са вече онези мачовски омбрета от 70-те, миди нямаше – наложи се като наложен платеж да моля родата да си поръчва паеля с морски дарове, за да взема черупките от там присъстващите мекотели и да ги донеса като горд дар на заръчалите ми именно тази споменна част от небивалото ми приключение /паелята беше под средното морско равнище/.
И… За да не съм неблагодарна Милда/езическа литовска богиня на любовта / поставих знак за равноправие на изпитаните от мен противоречиви чувства, защото знам, че между две небесни субстанции от емоции може да бъде разположен трети, за да се постигне съвършенна гравитация и равновесие. Благодаря ти смесен остров, че ме приюти, радва и плака, че за кратко беше пътят ми към Сантяго от пясъчен припек и ветропомилвани камъни. ДокА съм жива ще те помня с моите кошулени противоречия и твоят непоклатим, мълчалив стоицизъм. Да малкото чайки, които най-сетне ми разкри в непристъпните си скали и със всички противоречиви спомени, с които ме напои. Благодаря и на всички родтини, за които бях чувал с картофи, обуз, на който направиха подарък.