Цветовете на празното пространство – разказ за един обикновен ден.

Днес беше един от онези дни, в който цветовете бяха по-ярки, ден в който ми се струваше, че вътрешната ми светлина пулсираше с по-голяма сила от обикновено. 

Сякаш изживявах една нова по-реална реалност, един нов слой, съставен от финни енергии, висящи около мен като малки прозрачни светещи стъкълца, видими само когато биват осветени, отразяващи някаква магична светлина. Ето, точно се бях замислил се за този феномен и в периферията на погледа те пак се появиха, само частично обаче, без съвсем ясни контури. Предполагам трябва да изчакам сиянието да се засили още малко.  Докато се наслаждавах, в мен започваше да се създава едно невероятно чувство, че някакво чудо е започнало да се случва.

По време на процеса, паралено в мен растеше усещането за самосъзнание, все едно животът ми досега е бил някаква роля, някаква игра в която участвам. А сега с всяко дишане откривах поток от естественост, потушаващ суровата енергия в която се лутах до скоро, изгърбен от тежестта й. Сега лекота, свобода и стъпка по стъпка по-близо до интуицията. Мислите ми вече нямаха сила да ме разсейват, бяха станали просто едни тъмни фрагменти, неотразяващи нищо. Едн застинал пъзел продължаващ до безкрайността. Всичко това се случваше в магазина с всички хора и кипящ живот.

Така изведнъж, от нищото пред очите ми, изникнаха трима духовни хора. Първият с голяма, дълга рижа брада и странна шапка определих като равин. На другата каса беше застанал, един православен поп с черно расо, който точно си подаваше парите на касиерката, а малко по-назад един имам със типично сетре и бяла дреха избираше какви сладки неща да си купи. В друга ситуация щях да се замисля, но предвид личните ми преживявания, просто си казах на ум – и те са хора и те трябва да ядат.

Слабо предизвикателен пъзел ви казвам, без никакво желание да бъде нареден.  

И тук се спрях, казах си чакай малко, какво му е хубавото на това да видиш  истинската същност на тежката заблуда, която ти дава грешната представа, че си отделен от безграничната цялост в който и да е момент. Съответно поради закона че всяко нещо иска нещо – Интензивността на осъзнаването, бе започнала да се повишава правопропорционално, с увеличаването на опита, който придобивах от пребиваването в това състояние на интуитивност.  Колкото повече опит толкова по-трудно ставаше.  Усещах как от мен се изисква все по-дълбоки нива на пускане. 

В моменти, като този да се видя от страни е доста тъжно. Стоящ и съзерцаващ ценноста на момента.  

-Здравей тъга!  

Измина доста време откакто се видяхме за последно. В началото не те познах. Изглеждаш някак различна от това, което си спомням за теб. Днес като че ли ми носиш по-малко от тази тежест с която ме прегъваше, по-малко мисловни бримки, липса на енергия, тежко обвиняване, самосъжаление, сълзи.  Имам силното чувство, че ние сме повече от тази интензивността и усещането на натиск към откритото пространство, което е около нас. 

-Моля те, заповядай Тъга, влез при мен и нека да наваксаме малко. Не ми е удобно ми е да  те разпитвам много, затова те моля, не оставай прекалено дълго.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.