Днес поканих любовта,

не дойде сама.

Усмихна се и влезе,

разходи се във мен.

Поканих я на танц.

Изпълни ме с лунна светлина.

после с устни нежно очерта,

ефирни облаци в моята душа.

Ехо, спомен, сянка и тъга,

после тръгна, накъде? 

Седя около огъня в мрака. 

Запален е единствено за мен.

А Любовта от тъмнината 

Въпрос ми задава.

-“Помниш ли ме ?”

На шепота й, никога 

не успях да устоя.

-“Как ще те забравя,

единствена си ти.”

Тръгна си отново тя, 

остана нейната сестра, 

За да пита,

Каква ми е целта,

Предназначение дали имам,

а отговор не чака.

Нали е Самота.

Огъня в мен гледам

и чудя се, какво остава,

когато тръгне си и тя.

Автор: Николай Петров 19.06.2020г.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.