Със слънце и радост в душата,
потискат те тъгата.
Вечер когато натисне тъмата.
С усмивка лека, с дума и с поглед ведър,
Времето минава и насита няма.
Смело вървяхме, ала надежди грешни таяхме.
Очаквах ме, заедно във времето да изтлеем.
С душите, о душите – Обвързани. Векове да преодолеем.
Надеждата празна остана.
Аз дракон тя самодива, история толкова не съвместима.
Летящ във въздуха, само за почивка спиращ
на кладенецът дълбок, да слуша песента
от дъното на своята любима.
Сълзи се събират, вечността ги пресушава.
Душата в огън бушува, взора притъмнява.
Всичко изпепелява.
За любов невъзможна напява.
Автор: Николай Петров