Парче от душа в него живея.
Затворен като в клетка,
поглеждам навън.
Планина виждам и къща с дърво.
Ти и аз под него седим.
Ах! Колко искам със теб да говоря
За една оцеляла прашинка любов.
Малко по-малко, парче по парче,
троша се, изпадам през малката клетка.
Макар от безкрая, свободен, към Теб се протягам.
За усмивката ти, бих изминал и най-дългия път.
За сълзите ти, от вятъра отвяни, душата ми плаче.
Същият вятър, и нея парче по парче е разпиля.
Отдавна забрави Тя, какво е да бъде цяла.
Едно се губи, друго остава.
Под старите звезди се раждат нови.
Ден след ден, всичко се повтаря.
На живота, мога единствено да се радвам.
Върви и не спира, а на мен все ще ми стига,
това малко парченце душа.
Неразбрал как, отново изпил съм любовна отвара.
Автор: Николай Петров 27.08.2018г.