За начало на темата за любовта избрахме един от най-големите поети в българската литература Пейо Яворов. Амбицията ни е темата за любовта да присъства в полезрението ни. С развитието на темата ще се опитаме да ви покажем любовта през погледа да най-известните български поети, писатели и личности в българската история и българското съвремие.
За човешката и творческата съдба на Яворов има огромно влияние любовта му към две жени.
С младата Мина Тодорова /сестра на писателя Петко Тодоров/ Яворов се запознава през 1905 г. и до смъртта й през 1910 г от туберкулоза свързва с нея голяма част от любовната си лирика. В едно от писмата си до нея той пише: “Ами чуй, погледни, моя радост, погледни работата ми от две години насам. Ако не беше ти, щеше ли да съществува тя в тоя вид, който има? И ако тя съдържа нещо ценно в себе си не дължа ли аз всичко на тебе?”
Две години след смъртта на Мина, през 1912 г. Яворов се венчава за Лора Каравелова, дъщеря на видния политик и общественик Петко Каравелов. Късно през нощта на 29 ноември 1013 г., явно след семеен скандал, Лора се самоубива в присъствието на съпруга си. Поетът написва предсмъртна бележка: “Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея. Яворов”. Стреля в слепоочието си, не умира, но загубва зрението си. Опитите за лечение са неуспешни. Последвалите месеци са мъчителни – срещу поета е повдигнато обвинение в убийство на съпругата си. Сам и полусляп, “окалян и гладен… като просяк из софийските улици” – така описва себе си.
Яворов се самоубива на 29 октомври 1914 г.
Непреходната красота на Яворовите любовни стихотворения се дължи на дълбоки, силни и чисти чувства – белег на богата душевност, намерили съвършен израз във виртуозно изградена форма.
Яворовата лирика има автобиографичен характер – “Две хубави очи”, “Вълшебница” и др. са в тясна връзка с Мина Тодорова.
В антологията ”Подир сенките на облаците” съществува стихотворение озаглавено “Стон”. През 1914 г. една година след самоубийството на Лора Каравелова полуслепият поет е зачертал заглавието “Стон”, писано през 1906 г. и е написал “На Лора”. Яворов преправя, донаписва автобиографични моменти и внушения. Заглавието “На Лора” се появява над образност като “призрак” вече не “ангел” и над стихове като “защото аз съм птица устрелена”… “Кажете ми що значат среща и разлъка” и защото тя “стои в сияние пред мене/стои, ала не чуе кой зове и стене…” Подобна картина придобива друго значение, когато я увенчава името на мъртвата жена. В такава светлина и стихът “ Миражите са близо – пътят е далек” може да се чете като мираж и път към смъртта, който Яворов наистина поема през същата 1914 г.
За Яворов образът на любимата жена е съчетание от ангел и демон – събрани в едно.
Страшното и демоничното у жената, ужасното на плътта, срамното и греховното са намерили краен израз в стихотворения като ”Чудовище”: “Чудовище си ти, чудовищно дете на престъплението и позора … гнъс и срам…”. Или “Проклятие”: “Кикотене безумно храма огласи… Ти в блудна голота вертеп на сладострастие душата ми направи…”
Ангелското у жената е подчертано в творби като “Вълшебница”: “… душата ти, дете и божество…”, в “Благовещение”: “о, ангел, о, дете”, в “Обичам те”: “въздушно нежна, в нежна младост като на ангела сънят…” и особено в стихотворението “Ще бъдеш в бяло”: “Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина/ и като ангел в бяло облекло…”. “Прохладен лъх от ангелско крило…”. “Две хубави очи…”, посветено на Мина, смятано за един от безспорните шедьоври на Яворовата любовна лирика. И не само.
Да обърнем внимание на това, как великолепието на словото и силата на любовта, вплетена в стих може да накара една жена да се влюби в неговия автор.
Преди да дойде в София, живота на невръстната Мина, дъщеря на чорбаджи Юрдан Тодоров от Елена, минава в четене, в мечти, в декламиране на стихове на Пенчо Славейков и Яворов. Мина все още не е виждала Яворов, но е чела “Калиопа” и “Павлета делия”. За личността на Яворов си създава представа от стихотворението му “Нощ” – като един неутешим страдалец, бленуващ за другарка, която да го жали и след неговата смърт. Как ли изглежда този нещастен и отчаян самотник с “пламнали очи”.
Ето какво споделя с брат си Никола и снаха си Райна, когато вижда Яворов за пръв път: “Не харесвам външно Яворова – очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин”. Постепенно, обаче, тя свиква с “грозотата му”. Между двамата се създава неудържимо влечение.
Мнението на сем. Тодорови за Яворов е безапелационно – той е “морално пропаднал човек”, готов да прелъсти всяка девойка, произхожда от прости родители, не е образован – свършил е само пети клас.
На Благовещение – 25 март 1906 г. Мина разбира най-сетне от самия Яворов, че я обича. Той всяка вечер у Петко Тодорови. Поводът е новата му длъжност – съредактор на сп. “Мисъл”. А истината – да бъде близо до Мина.
За каква любов само става дума! Ето какво пише Мина на Яворов: “изгубя ли те от очи, аз загубвам всичко… Не зная дали не те отвличам от работа. Сигурно си много претрупан. Но да не искам да ми пишеш много начесто: ако в няколко дена ти остават свободни минути да ми пишеш, ще ти бъда много благодарна. А моите писма ще бъдат къси и сдържани… Искам да те разпитам, да узная нещо повече за тебе, защото ти освен за любовта си, за нищо друго не ми пишеш…” В друго писмо от 29 януари 1909 г. Мина му пише: „Има ли нужда да си говорим? Нима ти не знаеш? Нима аз не зная?… Не е ли по-добре да гледаме един другиму в душите си и да мълчим?” “Обичам те! Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те, както никого не мога да обичам. Но ти нали си мой? Мой, само мой? Никога за нищо на света няма да те отстъпя другиму. Защо не мога да те видя сега. Защо не можеш да ме видиш цяла сияеща от щастие сега и ти? …”
Тук му е мястото да направим едно сравнение между Мина и Лора: – две съперници в сърцето на Яворов и толкова еднакви по характер, по способности, по съдба. Ето какво е писала Лора на Яворов: ”Аз намирам чудовищно, ти да не бъдеш мой, само мой! … В деня, когато разбера, че не си само мой… Или наистина си мой. Аз искам всичко или нищо! … Обичам те! …”