За всяка корона глава не вдигам

След като се върна и внимателно седна. Погледна небрежно към събралите се войни, прииска му се да беше на друго място, някъде далеч през океана, който се виждаше зад прозорците на замъка.  

Спомни си онзи миг,  когато погледна през дупката в плета на лятната  градина и там стоеше висока нежна фигура с снежно бяла рокля закичена с невероятно червени цветя. Всичко се бе преобърнало. Той и Тя, бяха станали листа разпиляни в силната буря, която все още не стихваше. Стократно си беше платил за любопитството, за онзи кратък поглед и онази топла усмивка която го чакаше там. Бе научил, че когато гледаш, те гледат и теб.

Отнесъл се за миг, отново се завърна в залата, изпитваше безкрайно съчувствие, към хората събрали се тук, някога той бе от другата страна, бе живял по други правила, бе познавал истинска свобода, стремеж, сила, желанието за неспираща борба.

Отново се бе напрегнал, огледа пак стаята, пълна с мръсни, измъчени хора.Опита се да се отпусне, опита се да намери покоя. Това бе единственият начин да може да продължи напред и не успя, на фона на цялата тази обвързаност и безсмислен дълг, които струяха от събралите се шепа оцелели.

Изведнъж там внезапно се появи онази нежна фигура, капка чиста вода, точно в центъра пред тях. Поредена проекция от миналото, нищо не може да се направи за това. Времевата линия  завинаги разрушена. Все по трудно бе да се разбере, кое е спомен, кое проекция. Бяха му отнели това прекрасно създание, в мига на най-сюблимното им щастие, но бяха закъснели и сега все още имаше надежда за света им. Миг преди ужасяващия пробвив, Тя го бе дарила с прекрасно бебе, син който някой ден щеше да наследи и двата пътя, които представляваха родителите му. Щеше да владее магията както майка си, но щеше да има невероятната сила на войн както баща си.

Когато маговете от другия свят направиха немислимото и разрушиха баланса, всичко бе станало различно, бе се променил смисълът на живота. Всичко това се изсипа върху им, съвсем ненадейно, без да са готови, без шанс за реакция.  От тогава бе намразил магията. Тя бе нещо извън контрола му. Непредвидима , опасна и пагубна.

Синът му освен силата щеше да наследи и ненавистта му към магията. Но не, все още не. Поне докато струваше живот във вените му. Поне докато жизненната му ненергия пулсираше и захранваше меча му безмилостно сечащ.

Помисли си за извивките и, за прекрасните неща в живота и как ги търсим и желаем. Умът, ръцете винаги искат да има нещо, на което да се спрат. Усложненията винаги променят монотонността. Почувства неизбежността на момента и тогава, покоя дойде.

Изправи се и викна с цялата си сила „До смърт, ще се бием до Смърт!“

Последва миг на тишина, после залата изригна в една дума “Свобода“.

Поверие 2141:  “За миг Сянката в краката на краля колебливо потрепна, но точно тя поведе, когато Краля тръгна и обърна гръб на светлината.”

Автор: Николай Петров  Фотогафия: Красимир Георгиев 22.02.2019г.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.