Христо Белчев – За главата на един финансов министър … и поет – Част шеста

На 1 юли 1886 г.  мечтата става действителност и Мара и Христо свързват живота си завинаги. Целият им по-нататъшен живот минава под знака на споделената им любов. Двамата не се разделят нито за миг. Мара придружава своя съпруг винаги и навсякъде – при всички негови мисии и в Цариград, и в Лондон, и в Париж. За техния семеен живот Пенчо Славейков пише следното:  “И от писане на поезия Белчев минава да живее в нея. Неговият домашен живот е една поема само от четири къси, но хубави строфи. Той е живял само четири години и девет месеца с жена си, с внезапно прекъснат край, трагически завършващ тази дивна поема. А между третата и четвъртата строфа има едно дълго интермецо, чието съдържание е разказано в 117 писма. Това интермецо се отнася към 1889 г., когато Белчев е в Белгард с търговска мисия”.

В мисията на Белчев в Белград, Мара не може да придружи съпруга си. Тя е болна и трябва да остане в София да се лекува. Раздялата и за двамата е голямо изпитание. Близо 7 месеца те няма да се видят и ще си пишат всеки ден. Белградското интермецо е един непрестанен копнеж да бъдат един до друг. В Белград Белчев води много затворен живот, а и няма желание за друг. По-голяма част от времето му минава в четене и писане на рапорти, във всекидневни задължения,”които доволно уморяват”. “По-монотонен живот от какъвто водя тук не можеш да си помислиш и в манастир”. Скучен и безинтересен е за него Белград. “Нито градът, нито животът тук представляват интерес, достоен за предаване”. Смесен сред народа присъства на дефилето на войските пред краля, но “чини ми се, че у нас са по-импозантни, защото нашият дворец не е като тукашния на самия уличен тротоар и защото дефилирането у нас се произвежда на площад, а тук в една сравнително тясна улица”.

Не го задоволяват и тукашните тържества. ”Едно нещо, което за добра чест не става у нас, то е, че изкуствените огньове тук се палят от деца, които  намират най-голямото си удоволствие да пущат фишеци между хора на куп, или между гостите на някои кафене, базразлично, дали са само мъже, или има и дами. По тази причина и много хлапетии ядат бой в подобни тържества”.

Ходи веднъж или два пъти на театър, но публиката представлява по-голям интерес от пиесата. ”Публиката е много любопитна, но не любопитна спрямо пиесата, а любопитна за изучаване”. Посещава още едно представление, което се дава в двора на един хотел. Пиесата носи името “Хайдут Велко”. “Ако това представление се даваше пред една изпечена европейска публика, зрителите щяха да се разбягат…”

Единствено най-добре се чувства в хотелската стая, тук живее истински, защото тук сутрин ще получи писмо от Мара. Често препрочита предишните й писма, защото така удовлетворява нуждата “да я чувства цяла”. Това са изключително нежни писма, в които голямата му обич, ту срамежливо е завоалирана с лек хумор, ту избухва в откровено любовно признание. “Колко щеше да ми бъде приятно да не бъдех поне сега далеч от къщичката ни, в която ти всели една вълшебна сила, още преди да отидем пред олтара. Помниш ли като се учехме да викаме нашето “у дома”?”…

Въпреки че писмата на Белчев са една непрекъсната любовна изповед, на Мара все нещо не й достига и тя намира, че са недостатъчни уверенията в предаността и любовта му към нея. Това го кара бурно да възклква – “Мара, съньо, твоя пиедестал съм го градил десет години”.

Голямата му любов го кара да мисли, е животът не е достатъчно дълъг и затова те трябва да го наредят така, че да могат най-добре да се наслаждават на своето лично щастие. “И опитът на другите и примерите, които се умножнават пред собствените ни очи, ни шепнат все едно и също  –  най-същественото от сладостта на живота е домашното щастие. Удовлетворяването на капризите, наситването на амбициите са най-неблагодарните неща… И аз съм си турил в главата да не подчинявам своята независимост освен на длъжността да работя като пчела”

И той иска да бъде само с нея, да се отдели от всичко, което няма нищо общо с тях, или би смутило щастието им, “… да те грабна и да хвръкна с тебе нагоре в синевата, за да гледаме от там двама, как хората долу на земята се щурат и правят история, като мравуняк върху къртичина”.

Христо е дълбоко убеден, че могат да изграждат щастието си, изолирани от обкръжаващия ги свят.

Близо 7 месечната раздяла е към своя край. Договорът между България и Сърбия все още не е сключен, но  работата ще бъде продължена от друг и Белчев се завръща в София. Последния ред от последното му писмо гласи: “да ти казвам ли, че треперя пред мисълта за свиждането ни”.

В България Христо Белчев се завръща през м. август 1889 г. В София го очаква “мил дом и любима съпруга”. Те ще бъдат заедно завинаги. И това щастие ще продължи  малко повече от година.

 

Към:

Част втора

Част трета

Част четвърта

Част пета

Част шеста

 

Край.

 

 

Read More