Уморен от напрежение и стрес, тръгвам да търся лекарство. Пътувам, стигам до края, път няма, на къде?
Наум си казвам – Напред как накъде?!.
Там гората в тъмнината на нощта, чака ме страха. Разбирам с всички сетива. Мястото му не е там, очевидно взел съм го със мен. Притихнал, нощта обгръща ме напълно. Дебнат усещания странни, всеки шум крещи, нападат ме панически атаки. Всяка сянка ужасява. Трескаво оглеждам се.
А тя седи и се усмихва, приема ме с всички всички мой страхове и тръгват те във всякакви посоки. Започвам да осъзнавам гората взе от мен да ги отвързва.
Шума започва да ми заприличва на поздрав за добре дошъл. Ето там за дървото нещо се спотайва. Рязко се затичвам и поглеждам, единствено откривам мен, объркан в плен. Въздишка вятърът издава, ехото остава си за мен идва миг на тишина. Усещам мълчаливо тя ме кани и приема, дарява ме с цялото разбиране, знание ми се предлага в пълнота, по вятъра тихо шепне истината една, танцува тя в клоните над мен. Ароматът на борова гора подарък за духа!
Опипвам с пръсти кората, откривам пъзела безкраен, търся път, но до кога? Изведнъж намирам процеп, мъничка хралупа, катерица ставам вътре ще се сгуша за през нощта.
Страхопочитание и чудо, предизвиква сладостта от вътрешната яснота.
Жива атмосферата отново ме посреща – С апел към моята душа. „Пази ме за твоите деца“. Вече чувствам се един от всички, които си живеят тук.
Няма и миг, отново изпълвам се със страх но този път е див. С всяка изминала секунда ставам натурален, приближавам се към изгубеното в мен. Суров страх, див ум, първично действие и свобода. Всяко поемане на въздух ме освобождава. Аз дишам свобода. Вик за сбогом, губя паметта. Издишвам бавно, за да Съм.
Всеки природен елемент е в мен, виждам пълнотата на живота, докосвам отново грапавата кора, проследявам я до връзката и с източника, със самата ни земята.
Осъзнавам деликатния баланс на живота и смъртта, внезапно разбирам още нещо за собствената си уязвимост, сила и душа.
Всяко нещо ме събужда, за да мога да ценя момента и живота, който го изпълва. Всеки миг в Гората е покана, за по-дълбоко разбиране на всичко.
Изострените сетивата, дават финото ниво за разчитане на цялото ми същество, губя връзка с относителността, ставам огледало, пряко отразявам всяка мъничка вълна.
Промяната настъпва незабавно. Разбирам първичния си страх, предизвикан от звуците, тишината, текстурата, ритмите, създадени от отделните същества, дървета, храсти и треви, колективното им присъствие.
Първо ужасява ме после възхищава ме, примамливата покана да навляза още по-навътре. Да загубя всичко осен себе си.
Следва колебание дали да остана съзнателен или напълно див, и все пак колебание не съществува а само баланс и си напълно жив.
Времето лети, забелязвам послание от дърветата към нас, начина по който те живеят, хранят се, грижата им за естествения свят, това ми прилича на нещо напълно естествено и човешко.
Има уроци там!
Всеки може да открие дърво в гората разкриващо нещо съществено за уникална му цел на съществуване. Гората, ни показва начина, по който да бъдем изначалното същество което сме, така както сме се родили. Начинът по който дървото съществува. Вашето истинско Аз свободно от страховете на егото.
Лично аз си отговорих на няколко въпроса: Искам ли, да бъда истински, единствено и само, когато съм в гората? Искам ли, напълно да се потопя? Където и да ходя, полъхът на горският вятър да е винаги с мен?
Отговорите и въпросите могат да ни изненадат.