В тъмната стая,
Светлина не ми трябва,
Искам само да слушам дъжда.
Докато падам,
Търся за какво да се хвана,
Докосвайки те, се вдървявам.
Намразил света,
Любов все търся,
да запълня дупката наречена душа.
Съвсем сам,
През пролука уплашено гледам,
За ключалката празна – захвърлил ключа.
Капка след капка
Се пълни душата, прелива
Потича по мен.
Разбирам – с тъгата съм станал едно.
И отново към света поглеждам.
Създадох вълнение – още едно.
Автор: Николай Петров 27.06.2018г