-Ще я открия, си казвах вървейки по древния път. За първи път в живота си бях оставил всичко, целият багаж, който обикновено мъкнех с мен. Бях тръгнал на необикновено пътешествие, чувствах се лек и свободен, стъпвайки по старинните каменни плочи. Бях се освободил от всяка емоция. Съществуваше единствено пътят. Вървейки в празнота, забелязвах всеки детайл, всяко камъче запазило на мястото си, ритнато от нечии крак преди много години.
Прашен път, на хиляди години. Използван, но забравен. В далечината пътя се губеше, в далечината се губех и аз. Така картината започна да се изяснява, осъзнах: -Умирам, така както си ходех сред вас. Изглежда всичко идва от някъде и пътува нанякъде, също като мен. Аз съм пътят, който се губи в далечината. Всичко е свързано.
Ако изпълня всяка крачка със смисъл, пътят ми ще има смисъл, ако изпълня всеки жест и дума със смисъл, животът ми ще има смисъл.
Запитах се, когато мен ме няма, кой ще оставя стъпки по прашния път, дали ще успее да създава, както в природата цветята цъфтят?
Любовта ме откри и остана с мен.