Днес поканих любовта,
не дойде сама.
Усмихна се и влезе,
разходи се във мен.
Поканих я на танц.
Изпълни ме с лунна светлина.
после с устни нежно очерта,
ефирни облаци в моята душа.
Ехо, спомен, сянка и тъга,
после тръгна, накъде?
Седя около огъня в мрака.
Запален е единствено за мен.
А Любовта от тъмнината
Въпрос ми задава.
-„Помниш ли ме ?“
На шепота й, никога
не успях да устоя.
-„Как ще те забравя,
единствена си ти.“
Тръгна си отново тя,
остана нейната сестра,
За да пита,
Каква ми е целта,
Предназначение дали имам,
а отговор не чака.
Нали е Самота.
Огъня в мен гледам
и чудя се, какво остава,
когато тръгне си и тя.
Автор: Николай Петров 19.06.2020г.