Христо Белчев е роден в Търново през 1857 г. Той е четвъртото дете в семейството на казанджията Минчо Белчев. Състоянието на семейството е скромно – ежедневна борба за насъщния. Всеки трудов ден е изпълнен с борба за насъщния, но въпреки това семейството непрекъснато се увеличава. След Христо се раждат още три деца.
Като поотрасва изпращат Христо да учи в четирикласното училище в Търново. Учи с желание, учи отлично, притежава силна памет. Бързо се сприятелява, всички го обичат, търсят неговата дружба. Родителите му се гордеят с него, самите те са неграмотни. Между неговите съученици от това време са Стефан Стамболов и Коста Паница. Трагично се нарежда съдбата на тримата другари. По-късно Стефан Стамболов ще поиска смъртта на своя приятел Коста Паница, а Христо Белчев ще дружи със Стамболов до края на живота си – една интересна дружба на съвършени антподи и ще загине вместо него.
Христо Белчев завършва четирикласното си образование в Търново през 1872 г. Но в Търново по-горни училища няма. Желаещите да продължат образованието си заминават в чужбина. Родителите на Христо не притежават средства да поддържат ученик в странство. Те очакват от своя син да се включи в общия труд за изхранване на семейството и затова той трябва да научи някакъв занаят. ”Те си гледаха прехраната нашите бащи и отгледваха чеда, като ги подготвяха за живот подобен на техния и им даваха простор за движение според калъпа на тогавашния живот” – / Пенчо Славейков – “”Избрани съчинения на Христо Белчев”/.
По това време други възможности за българина освен учителството, търговията и занаята не съществуват и против волята и желанията на Христо, родителите му го дават чирак при братя С. Пипеви, за да изучава търговия. Но той престоява там само една седмица, защото отдавна е надраснал духовно и баща, и братя и е устремил поглед далеч през синора на тогавашните интереси на живот.
Христо изпитва непреодолимо влечение към наука и е готов с цената на всичко да замине за чужбина и да продължи образованието си. “Младите български жизнени сили, които ламтяха за по-високо образование по това време, думата ми е за бедните, намираха начиная от 1855 г. и по-рано до 1870 г. търсещи поддръжка и стипендии в Русия, за да продължат науките си. Особено една голяма част от тях по причина оскъдните средства, северен климат, едвам половината оставаха да се върнат в отечеството си назад живи. При всичко това охотниците вместо да намаляват, увеличаваха се. Не ще дума, че по-заможните вместо в Русия отиваха в Букурещ, Чехия, Виена, Париж и Хайделберг” – /Ст. Минчев – “Биография на Хр. Белчев” – 1891 г./
От 1870 г. се открива нов източник за продължаване на образованието в Загреб. “Под щедрата благотворителност на Дяковския епископ” няколко българчета са настанени в хърватски училища в Загреб, Осен, Мохач. Христо трябва да избира или Русия, или Загреб, но предпочитания той няма, за него е важно да продължи науките си. И подава едновременно две прошения за стипендии – едното за Русия, чрез руския консул в Русе и другото в Загреб. Прошението от Русия се връща с резолюция, че трябва да почака докато се открие нова стипендия, защото всички отпуснати стипендии били раздадени. Но от Загреб получава положителен отговор и стипендия от 5 – 6 форини. Сумата е нищожна, но Христо скрива това от родителите си. Докато дойде време да заминава, Христо помага безплатно на даскал Атанас Симеонов в знак на благодарност, че му е помогнал за издействане на стипендия за Загреб.
На 2 окт. 1872 г. с полусъгласието на родителите си Христо Белчев заминава за Загреб заедно със своя приятел Георги Златарски. Цялото семейство го изпровожда до края на града. Очаква го дълъг път до Русе, а от там пътуване с параход по Дунав. След едно седмично пътуване, по време на което успяват да им откраднат парите, двамата приятели пристигат в Загреб без пукнат грош в джоба. Несгодите започват от самото начало. Христо успява до някъде да се справи с положението и постъпва в четвърти клас на Загребската реална гимназия.
От сега нататък мизерията и нуждата ще му бъдат постоянни спътници. Скоро стипендията е прекъсната. По признание на самия Белчев понякога се е хранел с коприва или в трапезарията на Семинарията, където на бедните са давали остатъците от обяда или вечерята на семинаристите.
След първия изпит в гимназията, учителите остават възхитени от неговите знания, от голямата му упоритост и прилежност и му намират частни ученици… Живот свободен и гладен. Но все пак двамата другари смогвали да икономисат крайцер-два, за да могат вечер, сврени в някой затънтен кът на загребската сцена “да се упойват от гласовете на богините и знаменитостите на загребската сцена”.
В Загреб се намира и Светослав Миларов, избягал през 1872 г. от цариградската тъмница, същият Миларов, който по-късно ще бъде обвинен в убийството на Христо Белчев и осъден на смърт. Миларов следва в Загребския университет, занимава се с литературна и публицистична дейност. Христо бързо се сприятелява с Миларов, който прави големи услуги на своя млад приятел. Миларов представя начинаещия поет в най-авторитетното литературно списане “Виенац”, където Христо Белчев печата своите първи стихове от 75-та – 77-ма година, писани на хърватски език.
През 1876 г. Христо Белчев завършва Загребската реална гимназия и се завръща в родното Търново. Априлското въстание вече е потушено. Турското правителство разполага със сведения, че Христо Белчев заедно със свои другари бил писал кореспонденции и статии за Ботевия вестник в Букурещ. За да избегне затвор се завръща се в Загреб и се записва във Физико-математическия факултет. Тук го заварва Руско-турската освободителна война. В това време Христо е на легло, болен от постоянните лишения и глад и въпреки голямото си желание не може да вземе участие във войната.