-Ще я открия, си казвах вървейки по древния път. За първи път в живота си бях оставил всичко, целият багаж, който обикновено носех с мен. Усещах, че съм тръгнал на необикновено пътешествие, чувствах се лек и свободен, стъпвайки по старинните каменни плочи. Стъпка по стъпка, пусках в всяка мисъл, всяка емоция. За мен в този момент, остана да съществува единствено пътят. Вървейки в празнота, забелязвах всеки детайл, от обракажащата ме среда. Всяко камъче запазило на мястото си, ритнато от нечии крак преди много години, всяка дума уж казана напразно.
Прашен път, на хиляди години. Някога използван, но сега изоставен. В далечината пътя се губеше, в далечината се губех и аз. Вървейки, от нищо не обезпокояван, започнах да осъзнавам, как с всяка следваща крачка умирам. Изглежда всичко идва от някъде и пътува нанякъде, също като мен. Неизвестността е най-интимното преживаване, ставаш пътя по който вървиш, губиш се в далечината. Всичко става едно.
Ако изпълня всяка крачка със смисъл, пътят ми ще има смисъл, ако изпълня всеки жест и дума със смисъл, животът ми ще има смисъл.
Запитах се, когато мен ме няма, кой ще стъпва по прашния път, дали този някой, ще успее да създава, както в природата цветята цъфтят?
Любовта ме откри, и остана завинаги с мен.