Дъждовни капки
нежно падат,
там сама,
на стара улица една,
без твоята топлина
ръката ми усеща
единствено дъжда.
Гладки и блестящи,
римските павета,
видели те векове
целувки и прегръдки.
Блестят, сияят те,
като блещукащи парчета
от разпръсната душа.
Да вали – си казвам!
Щом е натежало.
Отпий от мъничките капки.
Обещавам, ще са сладки,
и заедно в танца на дъжда,
Отново ще се открием
и запеем песента,
на всички времена.
С поглед напред,
Ще прескочим страха,
смело, смело.
Едва ли се умира от това.
Затова те моля,
не спирай!
Събуди ме от съня,
хапи, не ме целувай.
Езикът ти, дъхът ми спира.
После обещай,
да продължиш,
От дробовете, от душата,
Дори през болката,
дълбоко от сърцето,
извикай, за да знам.
Жигосан бил съм от любовта.
Печат оставащ да гори,
дълбоко под повърхността.
Ето отново там,
на улицата стара,
момче прегърнало момиче,
а в прегръдките му тя заплака,
Думите – отражения на любовта,
капят, попиват в нежността.
Там, когато душите светят
дори и в бурен вятър.
Душа прегръща ли душа,
всичко започва отначало.
Автор: Николай Петров 30.09.2019г.